“10 часа танцови занимания на ден в малко селце в северна Германия през ноември”, разказът на Мария

“10 часа танцови занимания на ден в малко селце в северна Германия през ноември”. Може би на повечето хора това звучи като лудост, но за мен звучеше като план още от първото прочитане на анонса на FB страницата на YOUTHub.

След като се запознах по-подробно с условията започнах леко да се разколебавам дали покривам необходимата физическа подготовка и танцов опит, посочени там. Все пак попълних апликационната форма с ясното съзнание, че най-вероятно ще има други кандидати, които се занимават далеч по-интензивно с танцово изкуство и по-специално със съвременен танц, с който моето съприкосновение досега е било само като зрител и почитател. Но дори и самото кандидатстване беше за мен немалка стъпка – от повече от година усещах “зоната си на комфорт” някак тясна и често търсех възможност да се предизвикам основно с посещението на разностилни танцови събития и работилници, от всяко от които взимах по нещо, което да промени или надгради основата, натрупана до момента.

В забързаното ежедневие почти бях забравила за това, когато един хубав септемврийски ден получих имейл, че съм одобрена за проекта.  Ентусиамът беше голям и нетърпеливо дочаках да дойде големия ден, когато с куфар, пълен с купчина спортни дрехи, много очаквания и малко страхове, потеглих към Хамбург.

Не познавах никого от останалите участници, не бях напълно наясно какво да очаквам и от самия тренинг, но някак имах предчувствието, че няма да се разочаровам. И беше точно така, дори мога да кажа, че преживяването беше доста над очакванията ми.

Организацията беше на ниво (все пак бяхме в Германия 🙂 ), по план пристигнахме в една студена ноемврийска вечер на мястото, където щяхме да прекараме следващите десет дни. Ниндорф е очарователно и безкрайно спокойно селце, къщата, в която бяхме настанени, беше просторна и уютна, залата за танци, намираща се само на десетина метра от прага ѝ, също предразполагаше към ползотворни занимания. Не мога да не спомена специално и храната, която беше приготвяна за нас на място – разбира се, че акцентът на престоя ни беше съвсем различен, но наистина старанието и съобразяването с всякакви претенции и хранителни особености на участниците от страна на кухнята беше на изключително високо ниво.

Първият ден започна плахо, запознавахме се с програмата на обучението, както и помежду си, но от първите часове ни стана ясно, че ни чака много работа. Дори и на чисто битово ниво изглеждаше предизвикателство да съжителстваш в една стая с 4-5 души, които си срещнал вчера (буквално), всичко обаче мина учудващо гладко и безпроблемно.

Заниманията вървяха интензивно – сутрините отделяхме основно на разгрявка, физическа подготовка и кратки хореографии, следобедите бяха времето на креативните задачи, а вечерите използвахме, за да приложим на практика наученото през деня. Първите три-четири дни за мен бяха времето, когато се докоснах до съвременния танц (изучавахме основно танцовата техника Flying-Low, разработена от David Zambrano). С известна предубеденост подходих към това, че танцувахме изцяло на бос крак (в края на обучението вече свикнах напълно с тази мисъл), тялото ми се съпротивляваше с десетки синини и болки, но за себе си, пък и за останалите участници, мога да кажа, че бяхме с ясното съзнание защо сме на този тренинг и че това не е почивка или ваканция, а гоним някакви лични и колективни цели.

В средата на престоя си получихме и основната си задача – разделени на по-малки групи да изработим хореография, която да представим на различни локации след само три дни. Наученото през предходните дни беше много солидна база, но тук идваше далеч по-трудната част – работата в екип. Не е лесно да събереш на случаен принцип петима души от различни държави с различен опит и понякога диаметрално противоположни концепции на едно място и да очакваш след изключително кратко време те да излязат с готова продукция пред публика. Това породи спорове от различен калибър, на моменти дори липса на мотивация или разочарование, но за мен наблюдението и участието в този процес беше една от най-ценните придобивки. Трансформацията, която се получи в творческия процес и как случайно събраната шепа хора стана екип, беше наистина феноменална. И знаете ли, ако трябва да съм откровена, нямам чак толкова голям опит с Еразъм+ програмите, но се учудих, че нямахме междукултурна вечер/вечери, каквито обикновено се организират на такива проекти, обаче от дистанцията на времето се убеждавам, че общуването на едно друго ниво, почти метафизично, ни сближи като личности и ни направи колектив, заличавайки културните различия и извличайки най-доброто от всеки един от нас.

Така неусетно дойде големият ден, когато рано сутринта всички заедно се качихме на автобуса и се отправихме към Ноймюнстер, където ни очакваха три представления – две в домове за възрастни хора и едно в детска градина. Предишната вечер вече беше и “премиерата” на спектакъла ни, която се радваше на интерес сред местната общност в Ниндорф – излезе дори и статия в градския вестник. Движенията вече бяха добре отработени, аудиторията макар и безкрайно разнородна, ни очакваше с интерес, така че на нас ни оставаше само да се забавляваме.

И така, времето, което в началото течеше тежко и протяжно, сякаш измина за миг и дойде моментът, в който трябваше да поемем обратно по пътя към дома. Това са обикновено и моменти на равносметка – за постигнатото и наученото, дали успяхме да изпълним целите си, какво ще отнесем със себе си.

Включих се в този обучителен курс с желанието да изляза от зоната си на комфорт, но си тръгнах с нещо доста по-ценно – разширих я и получих вдъхновение да продължа да го правя.

Изводът – предизвиквайте се! Не забравяйте, че единствените граници, които телата и съзнанието ни срещат, са поставени от самите нас.

Снимки: Máher Fahim Fernández(www.maherandphotos.com) и личен архив